Част от сърцето ми завинаги остана там – на село. Където бягах по прашните улици с огромна усмивка на лице и наивен поглед, а сърцето ми туптеше до пръсване от радост. На село – мястото, където винаги ще си добре дошъл, мястото, на което всички те обичат!
Вечер винаги излизах на улицата за да изпратя красивото слънце и да поприказвам със старата ни съседка, седнала на дървената пейка, рисуваща черти в пясъка с бастуна си. Чаках с нетърпение щурчетата да изпълнят топлия летен въздух с песните си. Обожавам този момент, това са любимите ми звуци – дори спирам да дишам за малко, за да ги чувам по-добре 🙂
Гонех светулките и усещах носещия се аромат на вечерята, която баба ми приготвяше в лятната кухня… Дори често ми викаше: “Велина, набери малко магданоз.” или “Донеси ми доматения сок.” Тя винаги ще ми липсва! Почивай в мир, бабо! 🙁
Когато луната изгряваше излизах на двора и гледах звездите, следях всеки техен трепет, “говорех” с тях, разказвах им за детските си страхове. След това бързах към леглото, за да затворя очи и да си мечтая преди да заспя. Винаги мечтаех преди сън!
Никога няма да ми бъде така хубаво, както като на село – мястото, където винаги ще си добре дошъл!
Аромата на чубрица, на пържени филийки, на мента, шарена сол…винаги ме води там. Времето, в което сме били честни, открити, ухилени и смели, когато сме обичали без “ако”, “или”, “защото”…
Събирах охлюви, събирах камъчета, нареждах клечки, рисувах в пясъка! Никога няма да забравя тези моменти, никога! Закусвахме с баба и дядо с чай, сиренце и филийки. А след това в късния следобед се подкрепях с хляб намазан с маргарин и шарена сол, препечен набързо. Боже, върни ми тези дни, поне за малко!
Всичко ми липсва, баба ми, дядо ми, наивността ми, свободата ми, пърхащото ми сърце, лекотата, с която мечтаех… Но знам, че то е там – мястото, където винаги ще си добре дошъл!
Изключително личен пост, написан със сълзи на очи и споделен с вас! Бъдете здрави и ценете мига!
Ако ви е харесало, не се стеснявайте да споделите с приятели и да like-нете страницата ми!